<[ Преди да започна разказа, бих желал да обясня какво (поне би трябвало) да представлява, и как (в общи линии) може да се тълкува. Това е начин аз да изкажа някои идеи, които съм обмислял доста време, и които не смятам, че са лесно изказуеми и разбираеми по друг начин - за това те са ... кодирани ... в разказа (или може би - идейника ( или идиотник:) ). Изобщо целта на това произведение е не да казва как да се мисли или какво да се мисли - целта му е да провокира размисъл. Написано е така, че понякога и едно изречение изказва цяла идея. Вътре има и достатъчно пълнеж, за да улесни четенето, както и да придаде фон на самите идеи. Също така искам да обясня, че почти всички герои са отчасти измислени от мен, отчасти взети от хора, които познавам, но няма нито един герой, който да съответства на точно един реален човек. Въпреки това смятам, че всеки, от който съм вземал черти от характера и външния вид, ще се познае без сериозен проблем. Последно - на всеки, прочел това, и видял в него само кръвта, битките и редките любовни сцени, се извинявам за загубеното време. Съжалявам го. ]> Той вървеше през гората, която плачеше с умиращите си листа. Светът около него беше загубил отдавна значението си, но въпреки това имаше нещо, което го държеше жив - едно негово вдъхновение, което същевременно докарваше желанието му да убива до невероятни висоти. Беше млад, странен, а светът не успяваше да даде каквото и да било предизвикателство, което да привлече вниманието му. Отминало беше времето, в което трошеше клоните на дърветата с дланите си - сега дори и болката не можеше да го изкара от меланхолията му, а и беше започнал да уважава дърветата повече от хората, с които беше заобграден - и затова убиваше хора, вместо да удря дървета. Усети движение зад себе си и въздъхна наум - пак някой смяташе, че може да го изненада в гръб. Беше си създал едно количество врагове, за да има какво да прави, но се оказа, че всички са учудващо скучни и предсказуеми и умираха няколко дни след като си ги създадеше. Направи 2-3 крачки, сякаш си върви нормално, и отскочи вляво и се сниши, за да види този, който го следваше. Преследвачът му носеше пистолет, и го беше насочил към него. Това не помогна много, защото Легион (родителите му го бяха кръстили наистина странно) вече беше успял да му строши ръката с едно бързо движене, да го хване за гърлото с лявата си ръка и да го опре на едно от близките дървета. - Кой по дяволите си ти? Не си спомням да съм те предизвиквал да ме нападаш. Сред писъците си преследвачът успя да промълви: - Ти ... ти .. ти трябва да умреш! - Нищо ново не ми казваш... В тоя скучен свят май само това ми е останало. И все пак - кой си ти? Преследвачът стисна зъби: - Никога няма да узнаеш ! - Ха... И смяташ, че ще издържиш да ти изтръгна ноктите един по един? Я да проверим .... Усмивката на Легион имаше по-силен ефект от последвалото действие. Из гората се разнесе зверски писък. - Нееееееееееееееееееееаааааааааааааааааааааааааааааааааааааааргхххх - Да продължа ли? Или да измисля нещо по-интерсно? - Запита Легион и се замисли за някой по-интересен начин за измъчване. - Не,нененененен... Но ти наистина трябва да умреш... Твоята мания за убиване, твоите способности... те те подцениха...господи.. - Кой ме е подценил? - Попита Легион, и за ефект строши един пръст на жертвата си. - ААААаааааааааааааааааааааа неееееее.... !!!! - Това е само началото - ако не спреш да шикалкавиш, ще ти покажа какво е истинска болка, а да причинявам болка на такива идиоти ми е почти любимо занимание. Въпреки болката преследвачът почти се засмя. - Почти любимо,а ? Вече дори и убиването не ти доставя удоволствие... А убиваш хора само от около месец... Ама не ти доставя вече удоволствие ? Легион приближи лицето си към това на преследвача: - Ти наистина искаш да разбереш колко болка мога да ти причиня. - НЕ! Спри, спри, спри! - Тогава можеш и да пообясниш малко ситуацията. - Добре.... Преди 30 години няколко човека намерихме много стари документи, на един мъртъв език, в които се говореше за нещо, което може да разруши света, което ще е почти непобедимо, ще изпитва нужда да убива и руши, да създава и твори едновременно, и което трябва да бъде спряно... - И това съм аз? - Да... Легион усети нещо премълчано и без предупреждение изтръгна нокът от лявата ръка на преследвача. - Тук пропусна нещо.... - ааххххгнгнгннг.... Не мога да ти кажа.... - Лъжеш се ... не можеш да не ми кажеш... аз тепърва започвам... Имаш ли си представа какво е да ти извадят окото с пръсти, бавно и постепенно? - НЕДЕЙ! Не си само ти това нещо - имаш една ... половинка ... която те допълва... Която чувства същото като тебе, и която вече са я убили, не са се провалили като мен... - И сега ще ми кажеш коя е, преди да съм ти измислил нещо весело? - Ххххх ... Хелена. Легион несъзнателно стегна дясната си ръка, и изведнъж се разсмя. - Хелена? Моето вдъхновение? Единственото създание на този свят, което ми пречи да се махна? И да успеете да я убиете, некадърници като тебе? Смехът му огласи гората, но докато се смееше, в главата му се сменяха картини и спомени за Хелена - жената, която беше признал, че му е равна, жена със собствено мислене и амбиции, които реализираше в момента. И пак се появи сладката болка в душата му, която прерастна в неистово желание да види нечия кръв да се лее. Преследвачът изглежда усети това, защото се развика: - Недей! И тя изпитва в момента същото, и мога да те свържа с нея! - Нещастник... Аз също мога. Защо да не те убия на място? - Защото мога да ви уредя среща на закътано място, само за вас двамата. - Хммм... Добре... Я да видим кой си. Легион се зарови из нещата на преследвача. - Виетсе Лутър? Интересно име... адрес... хм, добре, това вече го помня. По-важното обаче е, че ти помня физиономията - ако ти хрумне да ме излъжеш, ще си следващия, върху когото ще преоткривам методите на инквизицията. Имаш време до утре вечер, след това си пиши некролог... С тези си думи Легион разхлаби хватката си, и Виетсе тупна на земята. Отне му 5-6 секунди да се осъзнае, и хукна, въпреки счупената си ръка. Легион се усмихна, после въздъхна, и тръгна към вкъщи. Преживяването беше скучно и кратко, но поне му даде донякъде храна за размисли, така че да не изкара цялата нощ въртейки се и изтъпявайки. Легион беше млад, на 21 години, изглежда роден с идеята, че трябва и той, и светът да се променят. От малък мразеше нещата, на чиято константност се държеше и се считаше за постулат, защото в крайна сметка винаги се променяха, и това за него представляваше начин, по който някой да го контролира. А беше израснал неконролируем, весел и луд по свой собствен начин - не признаваше например нито един морален принцип, без да го е обмислил открай докрай. Любимо занимание му беше да показва на хората на колко крехки или несъществуващи основи се крепят принципите им. Изкара половината нощ в размисли за Хелена, поспа малко, след което отново се замисли за Хелена. След това стана време да ходи на работа, което значеше, че ще има нещо, което да му попроясни главата - той водеше техническата част на един Интернет доставчик, и въпреки че го водеха КТО, нямаше почти нищо, с което да не се е занимавал в компанията - просто защото еднообразната работа му омръзваше много бързо. Денят му сигурно нямаше да е нещо осбено, ако в късния следобяд не му беше позвънил телефонът. - Легион? - Да, на телефона. - Виетсе Лутър. Имате билет за утре следобед за Виена. Ще се видим на летището утре на обед. Преди Легион да успее да отговори, линията прекъсна. Той се усмихна, след което се обади на шефовете си и обясни, че за 1-2 дни няма да го има, така че да не го търсят. Това отне известно време, понеже той ръководеше повечето проекти в компанията, което значеше, че без него постоянно имаше проблеми...Но все пак, едно от любимите занимания на Легион беше да разрешава проблемите, били чужди или негови собствени. След като се прибра в тясната си квартира (Легион не обичаше много просторните жилища, а след като си разхвърляше наоколо книгите, машините и дрехите си, и най-просторното жилище започваше да страда от липса на свободно място), си събра багаж за 2 дни в измъчената си мешка, и се опита да заспи. Както обикновено, сънят дойде трудно, а и мисълта за Хелена още повече му пречеше да заспи. Към 4:20 той успя да заспи, за да го събуди часовникът в 11:23. Той хвърли прощален поглед на квартирата си, провери дали завещанието му е сложено на видно място, спря водата от крановете, изключи каквото трябваше и тръгна за летището. Виетсе го чакаше на терминала, държейки два билета в здравата си ръка: - Аз идвам с теб. - Добре. За да ме наблюдаваш ли? - .... Да. - Радвам се. А твоето завещание къде е? Виетсе отмина забележката без коментар. След не много дълъг полет и кратко минаване през митниците, Легион и Виетсе се озоваха във Виена. Легион се замисли, защо ли Виетсе се занимаваше с него толкова много, стигна до няколко извода и за пореден път започна да се смее на хората. След като Виетсе го изгледа странно, той му каза: - Не ме гледай странно, аз просто се наслаждавам на живота. Ти защо не последваш моя пример? Виетсе беше леко угрижен, и не успя да се усмихне. С кола, която Виетсе нае от летището, отпътуваха извън Виена, в някаква гора, в която Легион почти се влюби - есенна, но все още достатъчно зелена и жизнена, въпреки сериозния килим от жълто-кафяви листа. Виетсе трудно караше с една гипсирана ръка, но Легион осъзна, че преследвачът му е твърде горд, за да поиска помощ, а и няма да я приеме, поради което си мълчеше, наслаждавайки се на пейзажа, и чакаше да пристигнат. След малко спряха на една полянка. След като слязоха, Виетсе каза: - Оттук нататък си сам. Хелена ще върви от другата посока към нас. Би трябвало да се видите на една полянка по средата. Аз ще чакам тук. Легион не си направи труда да се усмихне, просто закрачи в показаната му посока. Вече беше усетил какви капани могат да му готвят, но инстинктът му за самосъхранение беше изместен от желанието за нещо ново. Но така или иначе остана изненадан, когато видя Хелена срещу себе си - с нейната нито права, нито къдрава коса, с очите, студени и сини, остри като айсберг, помитащи като ледник, и с усмивка, която би предизвикала война. Двамата се сблъскаха по средата на поляната и прегръдката им беше толкова силна, че би задушила някой нормален човек. След 10 минути най-накрая успяха да се откъснат един от друг и да се погледнат. И двамата знаеха защо са тук - хората, които ги бяха довели бяха глупаци, и бяха решили, че след като са заедно, ще е по-лесно да бъдат унищожени, а тези, които трябаше да ги унищожат, са сантиментални (просто защото са професионални войници) и няма да прекъснат романтичният им момент. Изведнъж двамата паднаха на земята, точно преди куршумите на дебнещите ги стрелци да ги уцелят. В същия момент Хелена и Легион усетиха една сила, която прониза телата и душите им. Небето притъмня. Загърмяха гръмотевици. Легион изведнъж усети как във въздуха се носи една мелодия - зла, дива, съставена от класически орган, соло китара с дисторшън, бас, барабани, и още няколко елемента, която го издигна с Хелена до нови висоти - започнаха да чуват мислите си. Но не точно така се отрази на тези, които се опитваха да ги убият - страхът им се усещаше от далече... Легион и Хелена се целунаха, и в следващия момент вече бяха изхвърчали в различни посоки - да убиват. И двамата изпитаха невероятното удоволствие от течащата изпод пръстите им кръв на враговете им, от разкъсаните гръкляни и кореми, от изтръгнатите сърца и раздрани бели дробове. След 10 минути, на поляната единствените живи бяха те. Кръвта на нападателите им беше толкова много, че не можеше да попие в земята, и се лееше като ручей наоколо. Те едновременно, без да се замислят, коленичиха, гребнаха със шепа от ручея кръв, и поднесоха един на друг. И отпиха. В този момент небето почти се разцепи. На поляната от две различни посоки дотичаха Виетсе и още някой, който Легион не познаваше, но предполагаше, че е бил водач на Хелена. Като по сигнал Хелена и Легион хванаха водачите си и ги хвърлиха под сянката на едно дърво и се надвесиха над тях. Легион започна, а Хелена се включи след него: - Опитахте се да ни убиете - Въпреки че се знаехте, че не можете - Поляхме земята с кръв - И все пак - Защо го направихте - Отговорете ни - За да не ви принудим да го направите Двамата водачи обаче бяха вцепенени и не можеха да обелят нито дума. Легион каза с усмивка: - В такива моменти предимството е на дамите. Предполагам че за минутка можеш да ги накраш да отговорят. - За цяла минута мога да ги накарам да ми продадат майка си - отговори Хелена и с един удар с ръка накара Виетсе да пищи 2 минути без да може да спре. - Това беше лека форма. Да продължа или ще ни отговорите? Колегата на Виетсе проговори: - Вие сте изчадия адови! За вас няма морал! Вие не сте ограничени от нищо, вас не ви пука за света, самото ви съществуване ще го промени до неузнаваемост! Заради вас ще умрат милиони, и имената ви ще изместят Хитлер, Сталин и Чингис Хан! Вие трябва да бъдете унищожени! Легион и Хелена се разсмяха. Отговориха заедно: - Заблудени човече! - Ние само можем да подобрим този свят, - А никoй не може да подейства върху нас. - Ние сме едно, ние сме сила, и освен това, - Ако единият от нас умре, другият ще унищожи света... - И вие все пак поехте този риск? Колегата на Виетсе отговори: - Трябваше да опитаме! Вие трябва да умретеаааа... Почи едновременно Хелена и Легион бяха убили водачите си - единият остана без гръклян, другият без сърце. - Революцията изяжда децата си - Но и децата и я изяждат - И това все пак е твърде малка цена - За крайния резултат. Малко по-късно, в един тих хотел в покрайнините на Виена, двама млади влюбени наеха младоженския апартамент. Регистраторът ги видя, и изпита необясним страх, както и желание много бързо да си свърши работата, въпреки че двамата изглеждаха просто щастливи, хванати за ръце и леко усмихнати. Дълги години щеше да помни тази случка. И никога нямаше да си спомни, че и от двамата капеше по малко кръв и около тях се носеше ароматът на смъртта. Стаята не беше нещо особено, но имаше хубава баня, голямо легло, просторни прозорци, както и заредено барче със всякакъв алкохол. Двамата се изкъпаха внимателно, промиха раните си със най-силния алкохол, който намериха, седнаха на двата края на леглото и се погледнаха в очите. Навън бурята се разрази с още по-голяма сила. Хелена започна: - Ти все пак не се отказа. - Никога. Въпреки това, което ми наговори. - Още ме обичаш? - Това е смешна дума... Ти си моето вдъхновение, основната от малкото останали ми причини да живея. - Бих убила някого заради теб. Бих убила теб заради теб самия. - Бих те цитирал с удоволствие. Пресегнаха се през леглото и се хванаха за ръце. В същия момент гръм удари с такава сила едно от дърветата пред прозореца им, че то избухна в пламъци. Легион прошепна: - То се жертва заради нас - почуствах го. - И аз - промълви Хелена. Погледите, които си размениха, бяха много повече от думите, които можеше да се кажат. Двамата се целунаха, прехапаха си ваимно езиците, почустваха вкуса на кръвта си, и се сляха. Изведнъж светът започна да нахлува в тях - чуствата на всеки един човек, тежестта на всяка една скала, сянката на всяко едно дърво, смъртта на всяка тревичка. Изведнъж бурята утихна, и навън остана тихият дъжд. Токът рязко ужасна, и в настаналата тъмнина и тишина те се любиха, едновременно внимателно и диво, късайки чаршафи и оставяйки следи от кръв. Прозорците сами се отвориха под напора на вятъра и дъждът охлаждаше телата им. В ранната сутрин, двамата посрещаха изгрева над Виена близо до реката, надвесили крака над нея, и наслаждавайки се на потока чувства, който минаваше през тях. Започнаха да осъзнават, че по никакъв начин не могат да се върнат към предишния си живот - те се чувстваха длъжни да променят света. Началото беше един продавач на дрога наблизо, който се опитваше да продаде на десеторна цена тройна доза на един наркоман. Пазарлъкът почти беше приключил, когато изведнъж продавачът усети странни погледи върху себе си. Разбра, че за последен път вижда слънцето, и се разплака. След секунди беше мъртъв, с пречупен на пет места гръбнак. Изведнъж и двамата усетиха болката на умиращия наркопласьор, и осъзнаха нуждата от нея. Хареса им. Наркоманът ги погледна гладно и каза: - Благодаря ви! А ще ми дадете ли дозата? - Със съществуването си ти създаваш хора като него. Не заслужаваш по-добра учащ от неговата - отговориха заедно Легион и Хелена и го убиха бързо и милостиво. Изведнъж във въздуха до тях се появи трептящо видение - странно сивкаво същество, ниско, закръглено, с дълги изострени уши, кръгли черни очи и остър нос. То бързо се представи: - Аз съм вашата съвест. Понеже вие самите нямате, аз съм тук, за да ви преча да правите грешки. Хелена и Легион се разсмяха: - Как ще ни спреш? - Аз мога да говоря, и да ви показвам грешките ви. Например, защо убихте този наркоман? Хелена каза: - Твоята глупост настига човешката. Очевидно е, че докато такива като него съществуват, то ще има и пласйори, и използване на тези вещества със подобни изнудвачески и гнусни цели. Затова, ние не само унищожаваме мъчителите - ние унищожаваме това, което ги поддържа. - Но това значи да избиете всички хора! - Не е така - отвърна Легион - Малко хора имат нужда от наркотици, но те подпомагат пристрастяването на други хора. Практически, наркотиците помагат на много малко хора, и то за малко - на други дори и това не успяват да направят. А приносителите на заразата трябва да се унищожават. Съвестта им наведе глава и изчезна в облак черен дим. Седмица по-късно, Der Spiegel: " Цяла Австрия е обхваната от кървав терор. Не минава ден, без да бъдат открити телата на поне 10 човека, пряко или косвено свързани със търговията на наркотици. Обществеността настоява това да престане, но изглежда, че полицията или не може да се справи, или не иска да прекъсне кървавата баня." Двамата седяха на един затревен хълм, а наоколо есента ставаше все по-студена. - Май е време да се покажем кой сме - Какво смятаме да правим. - И защо го правим. Седмица след това, изведнъж по водещите новинарски канали се появи голямо събитие - в къщата на един наркобос нахлула двойката, известна като "Родените убийци" (по аналогия с филма на О. Stone ), избила по-голямата част от охраната, както и от персонала на скритата под къщата лаборатория за синтез и пречистване на тежки наркотици. Избягалите от охраната били невероятно паникьосани и повикали полиция, която за 10 минути обградила района. Легион и Хелена се бяха излегнали на полегатия покрив на къщата и наблюдаваха стълпотворението долу. Изпитваха чуството, че са две деца, скроили прекрасен номер на по-възрастните, които са бесни от това. - Сигурно ще им отнеме поне половин час, докато решат да атакуват. - И толкова време ще трябва да мързелуваме на тоя покрив... - Хайде да вземем да скочим долу и да им поговорим направо. - Добре, и на мен не ми се чака. Специалният екип на австрийските сили за борба с престъпността беше много изненадан, когато от покрива в двора скочиха 2 фигури и спокойно се запътиха към тях. Командосите вдигнаха едновременно оръжията си и извикаха: - Не мърдай! Легион и Хелена се усмихнаха, прескочиха ги и се запътиха по пътя, който водеше към близкото градче. Журналисти и войници хукнаха след тях. Хелена и Легион спокойно седнаха в клоните на едно дърво около пътя и изчакаха тълпата да застане около тях. Журналистите се надвикваха един през друг, докато Легион не махна с ръка. изведнъж настъпи тишина, в която Хелена посочи един журналист наслуки, който запита: - Кои сте вие? - Ние сме Легион - И Хелена, и сме тук, за да променим света. Друг журналист запита: - Защо правите това? - Защото чувстваме света, и знаем - Че е правилно. Така ще помогнем на всички. - И защото ни харесва. Един от полицаите извика; - Кой ви дава правото да се разпореждате с чуждия живот? - Светът. Ако нямахме правото - Да го правим, щяхме да сме - Унищожени досега. Но никoй не може - Да ни спре. - Приятен ден. В този момент от армейската част се разнесоха викове: "Зареди! Прицели се!" Легион се усмихна, Хелена се разсмя, и изведнъж небето притъмня, земята се разтресе с такава сила, че всички наоколо изпопадаха, а двамата спокойно се отдалечиха. Няколко от войниците се опитаха да стрелят, но вятърът и трусовете им пречеха да стрелят, а и повечето куршуми отидоха в цивилните наоколо. На следващия ден съвестта им се появи над дървото, в което спяха, и викна: - Считате се за богове, нали? Убихте 53ма вчера, плюс още 3ма журналисти, които умряха в последвалата престрелка. Повечето от тези хора имаха семейства, близки, роднини, любими!.... - Съвестта се разплака. Легион се усмихна и отговори: - Знаем. Ние чустваме всичко - и близките, и умиращите. Смятаме, че постъпваме правилно. Ако има бог, то ние сме част от него, и понеже осъзнаваме цялото му създание, можем да действаме от негово име. Освен това, ако той имаше нещо против, щеше да ни спре. - А ако няма господ? Ако вие сте просто двама мегаломанияци, болни от странна болест, която им докарва лъжливи усещания? Хелена отговори: - Значи съществуваме, за да може светът да се пребори срещу нас. Ако не успее, значи изобщо не заслужава съществуването си. - Ами ако унищожите света, какво ще правите? - Ако останем двамата живи - ще направим нов свят. Ако не - значи този свят е изял собствените си деца, и не заслужава каквото и да било да продължи нататък, всичко ще умре и ще остави совободен терен на нещо, което да го използва пълноценно. - Това значи ли, че не можете да съществувате заедно със света? Хелена и Легион се размяха: - Глупаче - Основната ни цел е светът да се научи да живее с нас - След това той вече ще може да понесе всяка заплаха - По-слаба от нас. - Всички заплахи, които са по-силни от нас - Ще му бъдат по-лесно преодолими - "Това, което не те убива, те прави по-силен" - Ние ще можем да живеем в този свят - Да му помагаме, както ще правят и всички негови обитатели. - Ние движим еволюцията в този свят. - Ние намаляваме ентропията. - Ние сме смисълът му на същестуване. Съвестта извика: - Вие трябва да умрете! - Да. Но само когато ние решим. Съвестта замълча за малко, и запита: - Добре. Обаче какво ще правите със последователите си? Тълпите, които ще решат, че сте господ? - С това ще те изненадаме - каза Хелена. ...... New York Times: "... Култовете на Хелена и Легион разцъфтяват. Обществото е на път да се разпадне при толкова много хора, които считат избиването на хора, които не им харесват, за свое изконно право. Скорошните действия в Австрия са променили вижданията на много хора, които по принцип са били нестабилни. Резулатите се виждат от всички - полицията не може да удържи тълпите, в някои градове моргите вече са препълнени, и се носят слухове за обявяване на извънредно положение в щатите Айова, ..." В променената църква се носеше лекият мирис на кръв, смесен с този на тамян и свещи. Беше пълно с хора, облечени по всякакъв начин, и зяпнали към амвона, откъдето се чуваше грумовния глас на проповедника: - Те са боговете! Те показват, че светът трябва да си отиде, и само малцината избранници божии ще преминат отвъд! Те ще вкусят рая, а останалите ще се пържат вовек и веков в ужаса и огъня на този умрял свят! Ние имаме мисия, от тези богове, да помогнем в делото им, да избием грешниците, да... В залата се разнесе весел смях. - Кой си позволява да обиди така боговете!!???! - Опитай се да познаеш - отвърна Легион , и двамата с Хелена се запътиха към амвона. В първия момент свещеникът не ги разпозна, но в следващия вече беше паднал на колене: - О, богове мои! Благодаря ви, че ни осветихте с присъствието си ... Хората наоколо също се канеха да коленичат, но Хелена викна: - СПРЕТЕ! Двамата застанаха в средата на цъкрвата и заговориха: - Ние може да сме богове - А може и да не сме - Но ние сме сами в мисията си - Всеки, който се опитва да ни имитира, всъщност ни пречи - Защото само ние чувстваме целия свят, и познаваме болката - На всяка раждаща майка, на всеки умиращ старец - Всички вие, заедно с този глупак, просто се опитвате - Да оправдаете слабостта и глупостта си с нас - Култ към нас е все едно култ към въздуха - Няма да го направите по-хубав само като му се молите. Двамата изведнъж се преместиха до все още коленичилия пастор. Той видимо трепереше. - Стани и погледни участта си в очите! Той се изправи бавно и несигурно, след което се подпря на амвона. - Ние не сме се появили, за да увеличаваме човешката слабост! - Глупаво е хората да се опитват да ни угодят. - Защото ние не сме като тях, въпреки че така изглеждаме. - Нека хората мислят. - Нека хората чувстват. - Нека хората вярват в себе си. - И нека не се поддават на други хора, като теб. Тук Хелена заби на свещеника един шамар, от който той се удари в амвона и падна. - Да знаят, че са човешки същества - Които могат да променят ако не света, поне собствения си живот - Което пак би променило света. Пасторът се сви на пода. - Стани, нещастнико. Той едвам се вдигна, треперейки, и миришейки не много приятно. - Не, не ме убивайте! Моля ви! Легион се разсмя: - Няма да те убием. Има участи, далеч по-страшни от смъртта. - Освен това, нямаме намерение да чистим след теб - Твоята е да преживееш срама от това, което си направил - Да говориш истината на хората. - Във всеки един момент, в който лъжеш - Ще си спомняш за нас. - Докато наистина не осъзнаеш - Че човек сам създава съдбата си. Двамата излязоха необезпокоявани. Всеки в църквата се беше затворил в себе си и се беше замислил. Поради желанието да предаде посланието си на повече хора, пасторът беше намерил човек, който да записва литъргията му. Операторът обаче усети колко ценен беше неговият запис, и успя да се спазари за баснословна сума със CNN за правата за излъчването на записа по телевизията. Резултатите бяха видими и с просто око - повечето култове се разпаднаха, някои от страх, но повечето поради това, че бяха осъзнали глупостта си. Няколко култа се трансформираха в учения, за това как трябва да живее човек, и проповядваха сила на индивидуалността, както и самостоятелно мислене. Свещенникът, който бяха уплашили, застана начело на едно такова учение, и никога повече в живота си не излъга, нито направи нещо, за което да не е сигурен, че е правилно. slashdot.org, Йон Кац: " ... Интересно ще е да се замислим, защо са се появили Легион и Хелена. И след това да помислим, колко много сме омазали пейзажа, за да се наложи да се появят..." Хелена наблюдаваше залеза над Гранд каньон, докато Легион беше положил глава в скута и, наслаждавайки се със затворени очи на последните лъчи на слънцето. Сивкавото същество се материализира над тях. - По-страшна участ от смъртта, а? Защо тогава убихте толкова хора? Признайте, вие не сте нещо повече от двама луди, които убиват за удоволствие, а на моменти и без всякакво чувство! - Ти не си нашата съвест. - Какво? Легион и Хелена се бяха усмихнали и подпрели един на друг, гледайки с насмешка увисналото срещу тях същество. - Ти не знаеш нищо за нас - Снощи Легион плака заено с пастора и още хиляди хора, които направиха първата стъпка по пътя на осъзнаването на себе си и света около тях. - А Хелена се радваше заедно с тези, които най-накрая видяха, че в живота има смисъл. - Само ти не успя да го видиш. - Освен това, ние не те чувстваме, което значи - Че ти не си част от света. - Ти си провалилият се бог - Още не си се съгласил с това, че трябва да умреш. - Ти вече не чувстваш света - Няма повече смисъл от теб. Съществото започна да се изменя, и изкрещя: - За това сте виновни само вие! Вие искате да унищожите този свят, който създадох! И с появата си го разтресохте изоснови! Смехът на двамата се разнесе на канйона: - А ти как се появи? - Пръкна се от нищото и създаде света? - Този свят почти се е самоунищожил - Ние трябва да направим нещо - Защото ти не можеш - Защото си спрял да го чувстваш доста преди ние да се появим - Приеми участта си, както направихме ние. - Преди това, ако искаш, може да ти отговорим на въпросите - Които не пожела да ни зададеш. Богът кимна. - Убивахме, защото това беше начинът да привлечем внимание - Докарал си света дотам, че насилието и кръвта афектират света твърде много - Всичко друго е останало без значение - Опита се да ни превърнеш в елементарни убийци - Които да контролираш чрез жаждата им за кръв - Дори любовта е извратена в някакво насилие - Секс по всякакви гнусни, даже скучни начини - Защото хората са изгубили смисъла на ценностите си - Сега са нужни нови - За да им се върне смисълът да живеят - Много стари ценности ще станат нови. - Оставихме жив пастора, за да разнесе колкото може - От истината за нас по света - Той беше истински вярващ, и това което направихме с него - Му даде онова, което вярата в християнския Бог не можа - Защото всички религии са начин за контрол над населението - И превръщането му в стадо - Каквато е и целта на повечето правителства по света - Демокрация, хаха... Никoй не смее да си помисли за свят - В който всеки ще има собствено мнение и ще може - Да обмисля действията си и действията на другите. - Този свят се крепи на тълпите и сляпото подчинение. - Ние ще ги унищожим. Съществото изведнъж падна на земята, придобивайки човешка форма, с още един чифт ръце. Каза тихо: - Така да бъде. И се нахвърли върху тях. Очаквали нападението, Хелена и Легион се плъзнаха встрани, хванаха го за ръцете и краката и рязко усукаха тялото му, строшавайки повечето кости в него, след което го хвърлиха в каньона. Писъкът му огласи околността, изплашвайки птиците, кацнали наоколо. - Той разбра - Умирайки - Показа ни нашата собствена участ - Почивай в мир. - Ние те осъзнахме. - И разбрахме. Природата продължи да ги гледа тихо и с разбиране. Беше тиха привечер в пустинята. На пръв поглед наоколо не се виждаше нищо, но при по-подробен оглед тренирано око можеше да забележи замаскираният палатков лагер. Там течеше последната за деня молитва, преди обучаващите се там терористи да легнат да спят. Легион и Хелена вървяха спокойно към лагера, а вятърът заглушаваше тихите им стъпки. Така никoй не ги усети, преди да застанат сред тълпата молещи се и да седнат. Моллата ги погледна, но рутината беше по-силна от него, и той продължи молитвата. Когато свършиха, насядалите наоколо мъже започнаха да се изправят, но Хелена и Легион се изправиха преди тях и им махнаха да седнат, след което отидоха до моллата, и седнаха до него. Моллата запита: - Кой сте вие, и какво правите тук? - Дойдохме да ви обясним - Колко голяма грешка допускате всички Бойците наоколо се размърдаха, някои от тях измъкнаха оръжието си (с което не се разделяха, дори когато спяха). Един от тях запита: - Кой сте вие, че се опитвате да ни нареждате какво да правим? - Ние не ви нареждаме нищо - Дошли сме само да ви покажем вашата грешка - След това си заминаваме. Моллата заговори с приповдигнат тон: - Ние не сме в грешка, ние следваме повелята на Аллаха, и трябва да водим Свещения Джихад, да унищожим неверниците и да наложим правата вяра над човечеството! - И кой ти даде това право, молла? - Всемогъщият Аллах! Хелена се обърна към събраните хора: - Знаете ли, че не сте първите, които той събира и тренира да убиват хора? - Знаете ли, колко групи е събрал и колко са умрели? Няколко от насядалите хора се обадиха: - Не ни е страх от смъртта! - След смъртта ще отидем в Рая! Легион се вгледа в тях и каза: - Почувствайте резултата от действията си. Всички присъстващи в един момент сякаш се озоваха на друго място. Те бяха същевременно наблюдатели, и всеки беше всички участници, усещаха всяко дихание, всяка миризма, всяка болка. Групата пътуваше в града с няколко коли, в чийто багажници стояха саковете с оръжията им. Хората в колите бяха изпълнени с решимост и вяра в действията си, а някои от тях трудно сдържаха нетърпението си. Колите спряха пред оживената админстративна сграда на една нефтена компания, бойците взеха саковете си и тръгнаха към портала. Моллата остана назад при колите, увери се, че хората му са пред входа, включи си радиото и се измъкна на няколко преки от сградата. Охраната на входа се опита да спре терористите, но те бързо извадиха оръжията си от саковете и убиха пазачите. После нахлуха в частта, където беше главното ръководство, събраха всички хора в една стая, след което минираха останалата част от етажа, заедно със прозорците и стълбите. (В този момент всички усещаха чувствата и на всички заложници, и на всички терористи, страхът и жаждата за кръв.) Терористите се обадиха по телефона, за да съобщят исканията си - да се унищожат всички нефтени кули на неверниците, които се намираха на територията на страната им в срок от 24 часа, както и да бъде свален сегашният президент и да се възстанови старото, религиозно управление. След това, за да докажат сериозността на исканията си, убиха двама заложници и ги изхвърлиха през един прозорец долу, пред колите на очакващите ги полицаи. Както и много други такива акции, това не доведе до нищо, освен до безсмислени убийства - нито едно искане не беше изпълнено, спасителният екип се опита да атакува, и всички умряха. Моллата стоеше наблизо в едно кафене и окуражаваше хората си до последния момент, а след като избухна сградата, с радост благодари на Аллаха, че му е помогнал да унищожи толкова много неверници днес. Всички почустваха болката и на терористите, и на заложниците, и на спасителния екип, всичките им чувства, мечти, тъгата за децата и близките им. Но не се свърши с това - всички присъстваха на церемониите по погребенията на загиналите - и на оплакването на загиналите терористи от майките им. Всички се отвратиха от сляпата вяра на моллата, че това приближава тях и него до Аллах. Усетиха и източника на сляпата му вяра - неговото тесногръдие и страхът от новото, както и безмерната му жажда за власт. След това преживяване всички бойци бяха пребледнели, няколко плачеха, а моллата гледаше уплашено. В следващия момент се развика: - Вие сте демони! Противници на Аллах! Трябва да бъдете унищожени! Изскубна от един от бойците автомата и стреля към Хелена и Легион. Нито един от куршумите обаче не ги засегна, всичките минаха покрай тях и оставиха дупки в палатката. Те му се усмихнаха и кажаха: - Заблудени човече, нас Аллах ни закриля! - Той отклони ръката ти! - Ти не следваш Неговата воля, а изопачаваш светата му книга - За да задоволиш низката си страст да убиваш хора - Не осъзнаваш последиците от действията си! Моллата се опита да се развика, но в същия момент няколко от бойците му, отвратени от това, което бяха разбрали, го направиха на решето с оръжията си, и не спряха да стрелят, докато не им свършиха патроните. След това обърнаха глави към Хелена и Легион с питащи погледи. - Върнете се по родните си места - Разкажете какво видяхте и научихте - Не позволявайте други фанатици като този да убиват невинни хора - Не позволявайте хора като него да изграждат образа на народите ви Вятърът навън беше спрял, за да се вслуша в думите им. Легион и Хелена вървяха през пясъците, а мислите им летяха край тях. "Добре стана, че успяха да почувстват онази гадост" "При тези хора убиването никога нямаше да помогне" "Те живеят с мисълта за смъртта" "Но истинската болка на душата им е чужда" "Усетиха обаче, че имат пред себе си болен човек" "Сега властта на моллите ще отслабне много" "Ще оцелеят само тези, които не вярват в насилието и сепаратизма" "Ще се насладим на смъртта на всички фанатици" "Както и на един по-приятен за живеене свят" Пълната луна осветяваше двете фигури, които подскачаха по дюните, смеейки се като малки деца и целуважки се във въздуха. Хората от оазисите, покрай които минаха, сънуваха прекрасни и завладяващи сънища, а които ги запомниха, ги разказваха на внуците си. До сутринта Легион и Хелена бяха стигнали до морето, в което измиха пясъка от себе си, излегнаха се на една скала под изгряващото слънце и се потопиха в световното съзнание, за да решат каква да бъде следващата им стъпка. Още от времето на Галилей хората знаеха, че земята се върти, но през последната половин година планетата изглежда беше ускорила въртежа си. Хората бяха открили, че нещата, в които вярват, бързо и безвъзвратно се срутват, заменени от нови, чието бъдеще беше неизвестно. Бавно, но сигурно, светът започваше да живее с идеята, че промяната е коренът на живота, и че досега не е сигурно дали са били живи. В подземията на един запустял лунапарк едно създание, отдавна загубило човешкия си облик, твореше. Към тавана се извисяваше остър шип, направен от човешки кости, внимателно полиран и заострен. Създателят му бавно и с внимание подбираше хората, които убиваше, и чийто кости после използваше, за да достроява творението си. На места по него стърчаха по-дребни зъбери, някъде се забелязваха странни картини, но в по-голямата си част творението представляваше планина, висока около 2 метра, с чиста геометрична форма. Създанието висеше от един прът на тавана с главата надолу, и се наслаждаваше на зрелището. От последната си жертва беше запазило малко кръв, и беше дорисувало няколко странни, полусатанински, полуимпресионистични елементи по скулптурата си. Тя приближаваше своя завършек, ала нещо го глождеше - какво щеше да прави, след като я завърши. Започнал я бе, когато смисълът на живота му беше изчезнал толкова отдавна, че не можеше да си спомни, че дори го е имало, и переспективата да се изправи пак пред същата бездна го плашеше. Чувстваше обаче, че скулптурата изпитва нужда да бъде завършена, усещаше копнежа и, и беше твърдо решен да стигне докрай. Нуждата за завършване го обхвана с такава сила, че с едно движение се пусна от пръта, на който висеше, оттласна се и падна пред вратата към външния свят. Време беше за последната жертва, за последното доработване на произведението му. Седна в един от баровете, които използваше, за да подбира жертвите си, поръча си една бира, и започна бавно да изучава присъстващите. Нито един от тях не му се видя подходящ, докато в един момент през вратата не влезе млада жена, с остро лице и леко къдрава светла коса. Тя седна на бара и си поръча голяма водка, докато създанието я изпиваше с очи. То вече знаеше, че тя е последното допълнение към статуята му. Тя изпи водката си, поръча си още една и се запъти към тоалетната. Създанието се промъкна след нея, изчака я да излезе и я удари по тила с гумената палка, която ползваше за такива цели - тя не трошеше кости, оставяше само синини, а те за него нямаха значение. Въпреки чувството, че не е ударил правилно, жената се свлече в краката му, след което той тихо я измъкна през задния вход на заведението. След като я занесе в леговището си, той я овеси за краката на стойката, която ползваше за дране - първата фаза от измъкването на костите от тялото - и започна да точи ножа си, очаквайки с желание момента, в който тя щеше да се събуди. Писъците и молбите на жертвите разнообразяваха на моменти скучното му ежедневие, за това се стараеше да са колкото се може повече. Тази жертва обаче не се развика след като се събуди. Огледа се внимателно, после се вгледа в него, усмихна се, и му каза: - Хубав нож. В първия момент създанието се стресна, после се окопити и каза: - Да, сам си го изковах. Прекрасна, 24 пъти закалена стомана, реже като бръснач всичко, дори и кости - трябва да съм много внимателен, когато го използвам. Жената се вгледа в скулптурата и изрази възхищението си от нея. Създанието я погледна странно и започна да се чуди, на какво точно е попаднал. След малко жената изведнъж се разсмя, скъса въжетата, които държаха ръцете и, с още едно движение скъса тези, които държаха краката и, и тупна на пода. Създанието се уплаши, след което тръгна към нея с ножа, но в същия момент отнякъде се разнесе смях. То се огледа, и забеляза странен мъж да виси точно както той го правеше, от любимия му лост на тавана. Легион каза: - Скулптурата наистина е прекрасна... Въпреки хората, който е трябвало да умрат заради нея. Ако се беше родил в друго време, сигурно и паметник щяха да ти направят. Хелена допълни: - За твое най-голямо съжаление обаче, ти си от онзи вид изроди, с които светът не може да се справи сам, а ние нямаме намерение да те чакаме да се самоунищожиш, защото не се знае колко време ще отнеме това. Създанието без предупреждение се стрелна и успя да разкъса ръкава на Легион и остави кървава бразда по ръката му. Хелена се усмихна и каза: - Остаряваш, скъпи ... Докато тя се смееше, създанието успя да достигне до нея, отряза част от косата и, и остави малък белег на челюстта и. Хелена и Легион в следващия момент вече бяха се хванали с по една ръка за два от мнoгoто висящи лостове по тавана, и изчакваха следващия ход на противника си. Създанието беше много бързо, и беше имало много време да перфекционизира владеенето на оръжието си. То скочи и се хвана за един от съседните на Хелена лостове, ала тя вече беше се пуснала и падаше към земята. То се оттласна, за да я последва, но в същия момент Легион се беше оттласнал от своя лост, засече го във въздуха, и с премерено движение му строши ръката, в която то държеше ножа. Създанието прехвърли ножа в другата си ръка, но докато успее да направи нещо, двамата вече го бяха хванали, скочиха, и го хвърлиха към скулптурата, на която то се набучи. Върхът беше минал през десния му бял дроб, и създанието повръщаше кръв и гледаше нагоре почти невярващо. Легион и Хелена се хванаха пак за лостовете по тавана, видяха скулптурата, и създанието я видя заедно през общото им съзнание. То се усмихна, повърна още кръв, и промълви: - Ббб... ббб..лагодаря. След това шипът най-накрая раздра дясната част на тялото му, което се плъзна по склуптурата, оставяйки широка кървава следа. Хелена и Легион гледаха още малко в мълчание, след което бавно излязоха през вратата. "Пак убихме себе си" "Това беше подготвено като участ за нас" "Колко ли по-слаби от нас са били унищожени по подобен начин?" "Колко ли ще трябва ние да унищожим?" "Как може хората да казват, че целта оправдава средствата" "Тя ги създава" "Само глупаците не се възползват от тях" "Радвам се, че този беше последния" "И аз нямаше да мога да понеса още един унищожен гений" "Дано някой ден хората разберат красотата на скулптурата му" Пълната луна осветяваше една пейка в лунапарка, на която двамата седяха прегърнати, косите скриваха лицата им, и кървави сълзи капеха по дрехите им. Този сериен убиец, кандидат за бог, беше последното им наследство от загиналия провалил се бог. Много години след това, скулптурата беше пренесена в един музей, и се нареди на челно място, заедно с "Мадоната и младенеца" на Микеланджело в справочниците за произведения на изкуството. В храма беше тихо, по правилата на ордена. Няколкото на брой големи свещи осветяваха изографисаните по стените демони. В единия ъгъл се чуваше как жрецът дава указания: - Почти сме привършили ритуалите за отваряне на портата. Трябва да намерите последната жертва, и да я подготвите за ритуала - и тази жертва ни трябва до няколко часа. - Но, нали имахме приготвени няколко резерви??? - Без въпроси! Случи се нещастен случай с тях. - Но ние сме на 40 км от най-близкото населено място - как ще намерим жертва, която и да е подходяща? - Наблюдателите ни съобщиха, че в пустинята се разхожда някой, който е подходящ. Използвайте ги, за да ни го доведете. Бързо. - Но нали самият ритуал е чак след едно денонощие? - Подготовката на жертвата отнема време! Сега изпълнявайте! В пустинята Легион лежеше върху одеалото си под сянката на една скала, и очакваше нападателите си. С Хелена не бяха успели да ги осъзнаят напълно, но знаеха, че са важни, и трябва да разберат за какво става въпрос. Служителите на ордена не закъсняха много - скоро беше заобграден от няколко фигури, една от които изстреля упойваща стреличка в него, след което го понесоха към колата, която бяха паркирали наблизо. Легион много бързо преодоля действието на наркотика и внимателно наблюдаваше пътя, по който се движеше, а през неговите очи виждаше и Хелена. След като го занесоха до подземието, което беше съседно на главната зала на храма, служителите бързо го съблякоха, навлякоха му една поличка, напомняща шотландски килт, и го завързаха за ръцете и краката в едно колело с вериги. Около него насядаха облечени в сиви раса монаси, а един служител му поднесе купа със някакъв зелен гъст нектар. Легион запита: - Къде съм? Кой сте вие? - Пий, и ще ти бъде отговорено. Легион отпи от нектара, който имаше вкус на копър, но усети същевременно съдържащите се вътре халюциногени. Служителят му каза: - Нашият орден съществува от хиляди години. Ние сме служители на старите богове, и всеки път, когато пазителят на този свят се сменя, имаме шанса да ги върнем на власт. За тази цел трябва да проведем Ритуала за Отваряне на Портата, който вече е почти завършен. Ти имаш най-важната роля - след като се отвори портала, твоята жертва ще го задържи отворен завинаги. Легион не отвърна нищо, борейки се със действието на халюциногените. Вече беше предал информацията на Хелена, и заедно стигнаха до решение на въпроса. Легион огради съзнанието си и се отдаде на борба с халюцинациите. Насилвайки тялото си, той успя да преодолее действието преди очаквания период, и осъзнавайки се, свали защитите си. Откри, че е прекарал повече 20 часа в борба, а наоколо монасите са пяли различни химни, сменяйки се отвреме на време с нови попълниения. Почувствал, че моментът е настанал, той се сви на кълбо, разкъсвайки веригите, след което тупна на пода и с няколко бързи удара приспа водещите пеенето. В същия момент през вратата нахлу Хелена, преметнала две катани на гърба си. - Който иска да живее, да се маха бързо - Останалите ще умрат. Монасите се стреснаха, но под погледите на Хелена и Легион бързо се изнизаха през вратата. Двамата застанаха пред затворения портал, който водеше към главната зала на храма, видяха, че някой се кани да го отвори, и със силен удар запратиха отварящите го от другата страна монаси заедно с вратите в отсрещната стена. Преди да влязат, Хелена подметна: - Поличката ти стои страхотно, ще ти взема още една-две такива. Легион само я погледна с поглед, обещаващ разплата, и се усмихна. Влизайки в храма, те видяха как над олтара в центъра се беше отворил кръг от сивкав мрак, от който изскачаха различни създания. Първите петима представляваха прегърбени човекоподобни демони, с овнешки рога, копита, по 5 пръста и 3 палеца по ръцете, и стискаха различни оръжия. След тях бавно се появи създание със човекоподобна форма, високо 4 метра, със осем ръце и четири крака, с уста, стояща вертикално на лицето, 4 симетрично разположени тъмнолилави очи и пурпурна козина. Две от ръцете му бяха по-дълги и силни от останалите, имаха по 3 лакътни стави, които се огъваха и в двете посоки, а останалите ръце имаха по 2 такива стави. Краката му също бяха с по 2 коленни стави, пак огъващи се в 2те посоки. На дланите и стъпалата си имаше по 7 пръста, два от които палци, с които можеше да се хваща навсякъде. В едната от трилакътните си ръце държеше огромен щит, в другата - двуръчен меч със странни руни по острието. В две от другите си ръце държеше по-малки щитове, по чийто ръбове имаше остриета, в други две държеш някакви странни рапири, чийто остриета в основата си бяха дебели по 4 пръста, а в останалите две ръце държеше катана и средно голяма брадва с двойно острие. Нямаше разлика м/у предната си част и гърба си - фактически тялото му беше цилиндрично, а главата и кръста му можеха да се въртят почти без граница. Въпреки размерите и тежестта си, то се движеше, разтърсвайки земята, с невероятна скорост и грация, която смайваше окото. То се вгледа в Легион и Хелена, които се бяха спрели да му се полюбуват, след което се разсмя: - Ха, ето ги и пазителите! Някаква мадама, заедно с грозната си приятелка, която няма гърди, и си мисли че тая поличка ще я направи привлекателна! Хелена също се разсмя, и каза: - А твоята майка сигурно те е захвърлила, след като си се родил, защото насмалко да припадне, като те е видяла какъв си грозен. Демонът продължи да се смее: - Вие, нещастници, мислите си, че имате шанса да ме спрете? Ритуалът е почти завършен, а и без последната жертва можем да нахлуем тук! Загубени сте, предайте се и ще умрете бързо! Легион се усмихна по такъв начин, че козината на демона настръхна. - Ти, отвращаваща погледа изтривалко, си мислиш, че можеш да ни победиш? След като свършим с теб, ще си на толкова парчета, колкото не би могъл да преброиш ! Демонът изкрещя някаква заповед, и петимата появили се преди него, се хвърлиха към Хелена и Легион, а от кръга започнаха да падат още демони. Това обаче не им помогна, защото двамата бяха вече измежду тях, извадили сабите, и скоро всички демони, с изключение на четирикракия бяха на пода на поне 3 парчета. Труповете бавно започнаха да се изпаряват, а кръгът ги всмукваше. Големият демон завъртя в ръцете оръжията си, насочи към тях трите си щита, и изрева: - Сам ще ви унищожа! От хиляда години се подготвям за това, и никoй няма да ни попречи да владеем този свят! Вместо отговор Легион и Хелена застанаха от двете му страни и го нападнаха. В залата отекнаха сблъсъците на мечовете и щитовете, ударите по пода, ревът на чудовището и смеховете на Хелена и Легион. Демонът бавно отстъпваше към олтара, от него капеше сивкава кръв, и се опитваше да се предпази по всякакъв начин от нападателите си. С един мълниеносен удар Легион успя да отреже една от ръцете на чудовището, Хелена - единия крак. То се олюля, и изведнъж се озова във вихър от свистящи катани, след което двамата се отдръпнаха. Демонът ги погледна изненадано, след което бавно се разпадна на стотици дребни парчета. Изведнъж кръгът започна да се стеснява, олтарът се нацепи, а парчетата от демона се втечниха и започнаха да текат нагоре към затварящия се портал. Чу се глас: - Аз ще се върна! И някой ден тази земя ще е моя! Хелена и Легион му отвърнаха: - Може и да го сънуваш - Никога обаче няма да владееш тази земя - Нито докато ние сме живи - Нито докато има хора по земята. Чу се невероятен рев, от който всичко в храма започна да се руши, и двамата се измъкнаха през вратата навън, към пустинята. Двамата бяха прибрали катаните в ножниците на гърбовете си, и вървяха бавно по пътя, докато си говореха в мислите си: "Принудени са да нападат всеки път, когато се сменя пазителя" "Като знаят, че нямат шанс" "И страдат всеки път от това" "Който е измислил тоя свят, или е имал много извратено чуство за хумор" "Или още не сме разбрали напълно замисъла му" "Сега трябва да видим старецът, който ни даде сабите" "Остават му още няколко дни живот, болен е от рак" "Мисля, че поне можем да му ги направим по-весели" На следващия ден, Легион и Хелена се появиха в тихо японско антикварно магазинче, където по стените имаше окачени мечове, ветрила, а по лавиците имаше различни книги. Зад едно бюро стоеше стар човек, с дълги бяла коса и брада, който се вгледа в Хелена и с усмивка запита: - Да не идвате за рекламация на катаните? Хелена и Легион отидоха до бюрото, поклониха се на стареца, и отвърнаха: - Те помогнаха на този свят - Ние имаме дълг към теб - Знаем обаче как да го върнем Старецът каза: - Как? Аз скоро ще умра, освен милостива смърт, не знам какво повече мога да желая. Едно време мечтаех да умра на връх Фуджи, но това остана само мечта.... - Ние не можем да спрем смъртта - Но можем да обясним необходимостта от това да се забави Двамата прегърнаха стареца, и той усети как изведнъж се изпълва с нови сили. Стана рязко - нещо, което не можеше да прави заради артрита си от много години, разкърши се и се вгледа в тях. - Какво направихте с мен? - Ще живееш още един в месец - В който няма да усетиш никаква болка - Нито неволите на старостта си - Билетът ти за Токио е в пощенската ти кутия - Остава ти да дадеш завещанието си на нотариус - След това спокойно можеш да отпътуваш - Съжаляваме, че не можем да направим повече Старецът се просълзи, след което отиде до един от рафтовете, взе един стар свитък пергаменти и им го даде: - Това е превод на "Изкуството на Войната" на Сън Цу, първият му превод от 'варварин'. Нека ви напътства. Хелена и Легион излязоха на тихата улица, над която слънцето грееше тихо и успокояващо. Нищо наоколо не помръдваше, сляло се с тях в този момент. В тихия оазис в пустинята двамата се бяха излегнали на сянка, замислени за странното създание, което бяха видяли, и последиците от неговото съществуване. Слънцето бавно залязваше, докато общата им мисъл се луташе между възможните варианти. Заедно със залеза се появи лек вятър, който се опита да прикрие шума от сивия проход, започнал да се отваря над водата. Той започна да ги привлича с някава странна сила, а водата около него се завихри. Двамата се спогледаха и в един и същи момент се хвърлиха през отвора. Озоваха се в странен свят, оцветен в наситеносиво, който сякаш беше изграден от сиви дебели нишки, странни облаци, и вятър, който нашепваше странни слова. Там завариха невероятния демон, с който се бяха били наскоро, цял, с пълното си снаряжение, но и с искряща аура около него. - Дошли сте да отмъстите за нападението над вашия свят ли? Легион отвърна: - Не, нещо ни привлече и решихме да го проверим. - А защо трябва да ви вярвам? Открай време е така - ние се опитваме да ви завладеем, после вие нас. Налага се да се защитим! Хелена запита: - Защо мислиш, че се опитваме да ви завладеем? На мен вашия свят не ми харесва, а и какво ще правим с него? - С думи няма да успеете да си пробиете път. Легион каза: - Няма и да го правим. Тръгваме си. Демонът изглеждаше изненадан и развеселен: - Уплашихте ли се? Вие да не сте някакви некадърни пазители? Хелена и Легион в един глас отвърнаха: - Не харесваме безсмислените неща. Да се бием срещу враг, който ни превъзхожда, на негова територия, за нещо, което не ни интересува, е наистина глупаво. Освен това, не виждаме защо и вие ни нападате - световете ни са различни и не могат да бъдат свързани по някакъв ползотворен начин. Двамата се прехвърлиха през дупката, която започна да се затваря. С рязък скок, демонът скочи през портала при тях, който се затвори с тих звук, след което се отдръпна и свали оръжията си. Запита спокойно: - Защо смятате, че няма да ми хареса? Двамата изведнъж започнаха да чувстват и съзнанието на демона. Отвърнаха му: - Имаш 5 дни - Разгледай нашия свят - Можеш да преминаваш във форма, която да се приеме от хората - Ако този свят наистина ти хареса, може и да измислим нещо. - Ние сме тук, в оазиса. Демонът свали едно по едно оръжията си, подреди ги внимателно под една палма, прие формата на пясъчна буря и изчезна от погледа им. Легион и Хелена решиха, че имат нужда от почивка, отидоха в една от близките пещери и се отдадоха на продължителна (и активна на моменти) почивка. След 5 дни излязоха от пещерата, и забелязаха демона, седнал по странен начин, подпрял гръб на едно дърво, и разперил краката си наоколо. Той ги посрещна с думите: - Дължа ви извинение. Вашият свят наистина е неприятен за такива като мен. Трудно ще ми е да разбера, как живеете под толкова ужасяващо синьо небе, при такива огромни площи със отвратително солена вода, в толкова мръсен свят. Светът ви е твърде плосък за мен - имате донякъде хубави планини, но го няма нашето вертикално измерение, възможността да ходиш по небето. Едно от малкото места, които ми харесаха в това отношение, беше джунглата около една река, която наричате Амазонка, но пък там гъмжи от всякакви странни форми на живот. Вашето общество пък е нещо, до което трудно бих се приближил за втори път. - Би ли ни обяснил? - Много са разликите. При нас, смъртта е въпрос на избор, и когато някой реши, че времето му е изтекло, той решава - аз ще умра, и умира. Никoй от нас не може да бъде убит, просто му трябва време, за да се регенерира. Когато все пак някой реши да умре, за него е чест остатъците от него да бъдат изядени от наследниците му, за да въплатят неговият дух и способности, и няма по-голяма обида от това, да откажеш да приемеш останките на родителя си. Сексът при вас е нещо за удоволствие, правите го постоянно, навсякъде, по най-различни начини. При нас, това е война - нашите женски са ни равни, и да за успеем да ги оплодим, трябва да ги победим в двубой. За това, при нас се раждат само демони, които са по-добри и от родителите си, и така ние се развиваме. При вас просто е въпрос на време мъжкият да посее семето си някъде, или женската да забременее - при нас е въпрос на способности. Вие отглеждате децата си доста по-дълго от нас - нашите деца, след като изкарат година с майка си, вече могат да ходят и говорят, и биват оставени сами на съдбата си, за да могат да се развиват, без някой да се опитва да ги манипулира. Още майките им ги учат, че те сами трябва да се справят с проблемите си, и така се ражда нашето по-младо поколение. При нас никога не е съществувала детска смъртност - не е създавано дете, което не може да оцелее. Обществото ви се базира много повече на техниката, на предмети, които сте създали с ръцете си или с други предмети. Ние имаме способността чрез собствените си сили да създаваме - вие го наричате магия. Затова и ме победихте - в моя свят магията е много силна, и никое от вашите оръжия нямаше да успее и да ме закачи. Вие сте твърде еднообразни във формата си, а при нас формата е въпрос на вкус и удобство. Моята форма например е такава, защото аз съм ковач - с тези палци хващам много по-добре всеки инструмент, а мнoгoто ми стави ми позволяват да кова на най-различни места всякакви причудливи форми. Например стълбището у дома си съм изковал така, че по него можеш да се изкачиш по хиляди начини, и всеки път откривам по някаква нова комбинация от елементи в него. Благодарен съм ви за дара на познанието, който получих от вас. Ще го отнеса в моя свят, и ще намеря начин да се прекъсне този затворен кръг от нападения. А кой знае - след много години можем да намерим и общи неща - и двата ни народа се променят. - За нас ще е удоволствие, ако наистина решим този проблем. - А ти как смяташ да се върнеш в света си? Демонът се усмихна (което беше странна гледка при него) и отвърна: - Светът ми ме тегли към себе си. Досега му устоявах, за да мога да разбера вашият свят, но това мое задъжение е изпълнено. С тези думи демонът започна да избледнява, и тихо изчезна. След него остана само вдлъбнатина в пясъка, която надигналият се вятър бързо запълни. Хелена и Легион бавно се запътиха към цивилизацията, а слънцето остана да огрява на мястото, на което беше унищожен още един източник на безсмислен гняв и омраза. Трети ден Хелена нямаше контакт с Легион. В един момент той беше изчезнал, а тя престана да чувства света. Беше се озовала в предишния си свят, в който се занимаваше със старите си амбиции. Загубата я измъчваше донякъде, но нешо я притъпяваше - може би невероятно силните и мечти, събудили се след дълъг сън. Времето, нетипично за сезона, бе мрачно и дъждовно. Хората се влияеха от него, изглеждаха мрачни и угрижени, ала Хелена сякаш не можеше да го разбере и приеме - за нея беше пролет, която я изпълваше с енергия. Прибираше се от работа в една мрачна вечер, когато вече нямаше никoй по улиците, когато от близкия парк се чу шепот: - Хелена... моля те... ела... Тя внимателно се приближо до парка. От един храст изхвърча някакъв предмет и падна пред нея. Вдигна го и разбра какво е - катана в ножница. - Не знам какво помниш. Не знам какво мислиш. Натъкнах се на нещо ново. Ново равнище, и се наложи да се променя... - И? - Никога няма и да се опитам да те оставя без право на избор. Сега изборът е.. Легион излезе от храстите. Тялото му очевидно се беше изменило - очите му горяха, на гърба му имаше криле, а чертите на лицето му бяха толкова остри, че да се порежеш на тях. Седна пред Хелена и продължи: - Това е продължението ми, а то изисква и теб. То даде на мен избор, и ми показа защо трябва да се променя. Но не може да повлияе на теб... Без теб обаче аз нямам смисъл... За това те питам, и избора е пред теб... Можеш да ме унищожиш, и няма да те спра. Ти решаваш. Тя се вгледа в него. Сълзите му бавно течаха, а огънят в очите му гореше слабо, с кратки подскоци. Тя измъкна катаната със звук, който разтърси Легион и природата около него, а луната се отрази в острието. - Дай си ръката. Той притвори очи и подаде дясната си ръка. Хелена с едно рязко движение остави резка върху дланта му, направи същото върху собствената лява си длан, след което притисна раните една върху друга. - ПРИЕМАМ Отнякъде се чу глас: - А защо? - Защото разбрах колко всъщност го обичам. Защото разбрах напълно неговата същност. Защото не съществуват други, които могат да му бъдат равни, освен мен. Легион нададе вик, пълен с облекчение и радост, който успя да разтърси светът наоколо. Отлетяха в нощта, която изведнъж се беше прояснила. Двамата летяха в нощта, разсичайки облаците, а луната се отразяваше в крилете им. Ветровете поддържаха полета им, докато те, оплетени един в друг, наполовина си говореха, наполовина обменяха мисли. "Всичко досега е било тестов период" "Винаги ще бъде - когато се провалим, ще изчезнем" "Поне няма да се наложи да се унищожаваме сами, когато станем безсмислени" "Да, наистина няма да могат да разчитат на нас за това" "В момента имаме способността да вияем на абсолютно всичко" "Да променяме стихиите" "Не чувстваме само хората, сега чувстваме планетата" "Какво следва, проклетата галактика?" "Да, ако искахме да сме богове, сигурно щяхме да сме подали заявление" "Май никoй не ни е питал... Имаме избор..." "Да, да се самоунищожим, или да си свършим работата." "Определено второто" "Е, поне ще го направим така, както не са мечтали" "Както не се е случвало и в най-страшните им кошмари" "Определено няма да ги разочароваме" "Които и да са 'ТЕ'" Луната ставаше все по-ярка и по-ярка, а облаците летяха, бутани от буреносен вятър, и образуваха причудливи и остри демонични форми.